"Затворете очи и си представете, че баба ви не ви е баба, дядо ви не ви е дядо, майка ви... и се опитайте да усетите тая безтегловност, която усещам аз! Не мога и не искам да се примиря с идеята, че ще си отида от този свят и няма да знам нищо за своя произход, за своя ген!" - е написало в интернет форум едно пораснало осиновено дете. Това често е съкровеното, стискано зад зъби желание на хиляди като в България. Тайно и неизричано от страх да не наранят осиновителите си, да не бъдат обвинени в черна неблагодарност или в нездраво любопитство.

Правото да узнаеш кой си и откъде идваш е най-естественото нещо. Толкова логично звучи, че е невероятно колко трудно е за осиновените деца в България да получат информация за биологичния си произход. Добре е обществото да се научи да уважава това право, а също и да отрази защитата му в законодателството. Проблемът, от една страна, се корени в популярното схващане за осиновяването като за нещо скрито и недотам прилично, а оттук и обгърнато в някаква срамна тайнственост. Осиновителите почти винаги са определяни като благородници, а децата им доживот са белязани от задължението за благодарност. Тези психологически детайли често създават огромни проблеми.

Какво може да направи осиновеният, ако реши да потърси произхода си

Законът за защита на личните данни (ЗЗЛД) урежда правото на всяко физическо лице да получи достъп до отнасящи се за него лични данни. На пръв поглед уредбата би следвало да даде възможност на осиновените да поискат достъп до цялата налична информация, представляваща техните лични данни. Практически обаче това е невъзможно, защото:

- За да поиска достъп до личните си данни, лицето трябва да знае кой администратор ги съхранява. Осиновеното дете трябва със сигурност да знае в коя болница или дом е било оставено. Получаването на тази информация е поставено в зависимост от добрата воля на осиновителите.

- Лицето следва да се идентифицира по несъмнен начин пред администратора на данни. Обикновено се използват универсалният идентификатор ЕГН и данните от личната карта. При осиновените обаче това е невъзможно, тъй като при раждането си те получават един ЕГН, който при осиновяването бива сменен. Достъп до делото, с което е допуснато осиновяването, осиновеният трудно ще получи, тъй като не е страна в производството.

Следва да направим и разграничение между осиновяванията, извършени до 1977 г. (тогава се въвежда ЕГН), на извършваните в периода 1977-2003 г. (при действието на стария семеен кодекс) и на тези след 2003 г. Едва от 5 години има пълна нормативна яснота къде се съхранява, как, от кого и в какъв обем информацията за оставените за осиновяване деца.

Задачата на осиновените преди 1977 г. е с толкова неизвестниq че понякога решаването й е невъзможно. Честа практика е била да се променя рождената дата на детето, случва се и майката да е с променена фамилия. Липсата на нормативно задължение за изготвяне и съхранение на лично досие на децата, оставяни за осиновяване, е огромен дефект на тогавашната система, осакатил множество съдби. Родените след 1977, но преди 2003 г. могат да разчитат да научат ЕГН-то на поне единия си биологичен родител, което прави издирването далеч по-лесно. Но и в този период липсва задължение за изготвяне на лично досие на децата, оставяни за осиновяване. След цялостната промяна на системата на осиновявания през 2003 г. се създадоха нормативни задължения за: изготвяне на личен социален доклад за всяко дете, съдържащ данни за здравословното му състояние, за раждането му, за семейното положение на родителите, данни за други братя и сестри, често могат да се прочетат и мотивите за изоставяне, запазване на рождената дата в оригиналния и последващия акт за раждане.

Може да се каже със сигурност, че липсва ясна и нормативно уредена процедура, според която след навършване на пълнолетие осиновените да получат достъп до данни за своя биологичен произход. Промененият през 2003 г. семеен кодекс плахо загатва за такова право, но тази промяна е крайно недостатъчна. Според чл. 67б осиновителите или навършилият пълнолетие осиновен могат да поискат от окръжния съд, допуснал осиновяването, да им бъде предоставена информация за произхода на осиновения, когато важни обстоятелства налагат това. Явно осиновеното дете трябва да докаже пред съда, че са налице "важни обстоятелства", които налагат разкриването на тайната.

Европейската практика е на светлинни години напред

Нещо повече - практиката на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) е точно на противоположното становище. В решението по делото "Гаскин срещу Обединеното кралство" съдът е приел, че интересът на лицето, което търси достъп до досие, отнасящо се до неговия личен и семеен живот, трябва да е защитен в случаите, когато администрацията неуместно отказва да даде съгласие. Необходимо е наличието на независим орган, който да направи баланс между правото на лицето на достъп до личните му данни и правото на евентуална защита на трети лица. Доказателствената тежест за увреждане на интересите на трети лица следва да е върху администрацията.

В цитираното дело г-н Гаскин, израсъл в социални институции, след навършване на пълнолетието си изявил желание да получи подробна информация за това къде е бил гледан, от кого и при какви условия. Искането му било разгледано от местните органи в Англия, които се противопоставили на разкриването. Ето защо г-н Гаскин се обърнал към ЕСПЧ. Според съда "досието предоставя един заместител на онова, което родителските спомени и опит представляват за дете, което не е било под грижите на властите". То съдържа данни относно най-лични аспекти от детството, развитието и историята на жалбоподателя и по този начин би могло да съставлява неговият основен източник на информация за миналото му. Мнението на съда е, че лица в положението на жалбоподателя имат жизнен интерес, защитен от конвенцията, от получаване на информация за своето детство и ранно развитие.

У нас призрачната сянка на тайната на осиновяването продължава да виси застрашително заради българските законодатели и администрация. Тяхното схващане за правото на осиновените да научат за биологичния си произход е очевидно далеч назад във времето, но това, което буди по-голямо съжаление, е фактът, че общественият дебат у нас по този въпрос дори все още не е започнал.

 

Автор Фани Давидова